"Пламъкът на Аврора" изпепелява сърцата и изпържва мозъците. Ще се осмелите ли?
Първата част от трилогията беше наистина много добра, смазваща, издухваща и абсолютно разбиваща. В края на книгата Кауфман и Кристоф се постараха да оставят много сълзи, сополи и въпроси след героите си. Лично аз си останах с пръст в устата от онзи финал, а очакванията ми за Пламъкът достигнаха височини, способни рязко да отключат акрофобия. По-красноречиво няма как да ви го опиша. След това най-сетне се докопах да така очакваното продължение и го прочетох, но нещо липсваше... Желанието ми за четене го нямаше, дами и господа. Това съвсем оплете впечатленията ми за книгата и първоначално бях разочарована, а едва по-късно успях да я оценя обективно. Ах, тежка читателска съдба!
Пламъкът ни предоставя възможност да надникнем в миналото на всеки един от добре познатите ни кадети и да ги видим като отделни личности много преди академия Аврора. Чрез множество ретроспекции авторите успяват да надградят героите си и да им придадат плътност, която рядко се среща в YA романите.
Аврора става изненадващо пълнокръвна след като за кратко са ни показани мислите, чувствата и страховете ѝ. Силите ѝ, толкова често загатвани и ключови в Изгревът на Аврора, най-накрая са разгърнати и обяснени, а самата тя има огромно израстване. Но това, което завинаги ще ми остане любима част от нейния персонаж без съмнение е любовта ѝ към храната и конкретно еклерите, тортите и кифличките.
Кал остана в сянката на Аврора и не претърпя развитие. Едва в края на книгата беше показан онзи легендарен войн, за когото слушахме толкова много. През останалото време той беше безлично мекотело, здраво лепнало се за любимата си бешмай. Това, което избождаше очите ми най-много бяха коментарите от рода на поглеждам го/я и знам колко много ме иска точно по средата на супер напечена ситуация. Много, много разочароващо. Силно се надявам Кауфман и Кристоф да актуализират любимия ми цупльо в третата книга!
Силната връзка между Тай и Скар, която видяхме още в Изгревът, продължава да се разраства, а тъй напрягащите финални разкрития за тях са същевременно логични и стряскащи. Въпреки че се допълват перфектно, този път виждаме колко силни могат да бъдат и сами. Качествата им са разграничени и всеки се изправя пред собствените си демони.
Зила придобива изключителна дълбочина, след като, най-сетне миналото ѝ и е разкрито.
Любимия ми Фин отново е на линия и този път освен разрушителни порции сарказъм и техническа помощ в него виждаме и майка квачка на отряд 312. Можете ли да си представите нашият мил бетраскан в тази позиция?! Той беше човекът, които се грижеше за всички и във всяка ситуация се стараеше да работи за общото благо на приятелите си. Личи си, че Фин е открил така бленуваното семейство именно в отряд 312 и е готов на много за него. Но измежду доизграждането на другите герои, той не получи нужното авторово внимание и не видяхме достатъчно от него.
След този изключителен напредък в изграждането на повечето от персонажите появата на нов такъв чисто и просто е черешката на тортата. Седи има две корони. Тя е кралицата на badass героините и дясната ръка на Звездния палач. Освен това е по-голямата сестра на милия ни Калчо. Обожавам това момиче! Уникална е! Такъв гняв, такава енергия, такава сила, такива затапки другаде няма! Имам чувството, че всички познати YA героини са взаимствани от нея, но така и не са достигнали висотата й. А сега си представете Седи и Тай... Душата си давам за тази двойка! Толкова много ги искам заедно, че отсега предусещам как ще бягам до книжарницата, когато излезе третата част.
Кат Бранок - призракът, който завинаги ще остане в периферията на отред 312. През цялото време докато очаквах Пламъкът, а по-късно и докато го четях все се надявах, че отнякъде ще изскочи нашата Нула и всичко с нея ще е наред. Тя беше първият герой, които харесах в трилогията и загубата ѝ беше почетена със солидно количество сълзи и проклятия към Кауфман и Кристоф. Няма какво да кажа за нея, ясно е, че повече няма да претърпи развитие и няма да можем да надникнем в главата ѝ. Единственото нещо, което мога да коментирам са последиците от смъртта ѝ. Изключително болезнено и неприятно беше да виждам онези моменти, когато приятелите ѝ си я спомняха заради някакви малки детайли и мисълта, че повече няма да я има и вече я няма ги удряше много гадно...
Сега моля за пълното ви внимание, моля тези, които мислят че Магелан е недооценената звезда на цялата трилогия да вдигнат ръце.
Главозамайващото израстване на героите дава силен тласък на историята им. Тя се разгръща с плашещи темпове и докато старите загадките се разплитат остава една голяма неизвестна - как ще завърши кашата, трупана в продължение на цели две книги?! Особено стресиращ въпрос, знам.
Сюжетната линия прелива от действие, отряд 312 буквално се е набутал между шамарите и скача от проблем на проблем. В края на книгата е поставен един ключов въпрос: кой, всъщност е врагът и за какво се бори? Последните 50-тина страници преобърнаха представата ми за историята и успешно се присъединиха към среднощните ми теми за размисъл, което вярвайте ми, не се постига лесно (освен, ако не си Тайлър Джоунс или Финиан де Сийл, разбира се)! Финалът е като шоколадов бонбон, които са оставили пред теб след като са те завързали на сантиметри от него. А емоциите, които предизвиква...ооо, тежко ви. Ще цитирам Ари, за да обобщя състоянието си след последната страница.
Чувствам се като спагети, излети в човешка форма...
И така, това беше всичко, събрало се в главицата ми заради Пламъкът. Сега изпращам книгата в ъгъла - за наказание, че ми нанесе толкова психически щети, проклинам още веднъж Кауфман и Кристоф и после отивам в другия ъгъл, за да си поплача.
Книгата ми беше предоставена за ревю. Мнението обаче си е лично мое, личи си нали?!
Чао, чаооо!
Коментари
Публикуване на коментар